Утопия

Не разбираш ли? Ние сме тези, които водят. Пътят следва нас. Докато чакаш следващия завой - вече сме стигнали границата. Тъмнината на денонощието избистря до кристал. Всеки атом е в комфорт. Само знаци за предимство, докато и двамата не сте наясно. Че сте, наясно. Тогава мигът те зашлевява, с обратното на дланта. И си в покой. Учудваш се защо е било толкова трудно. Спомняш ли си как хвърляше себе си в усилия? Ето как било наистина. Щастието не е химера, някой те беше излъгал. Имало и ден - слънцето го викало.
Обяснението просто е закъсняло.
Намери събеседника си през стъклото. Ти го отразяваше. Замисляш се и става леко. Издигаш се, чуваш се да дишаш. Бързи образи, не виждаш. Приятно познато-непознато чувство. Кой ден беше, а ден има ли, време? Разточение на радост! Хипербола в усмихната мисъл, позитив залива всичко. Носи те на въздушен балдахин, топло, ядрено близо. Чувство на смисъл и посока, тя те е чакала, а ти в неведение - досега. Трепет, желание и порив на сетива! Дълъг стремеж към нищо, а виж, ето го нещото. Откъде да си знаел? Кладенец на отговори, извор и река от камъни - отпращаш ги. Освободи се място, идваш да го запълниш и то да те запълни. Звуци няма - само картина, пъстра, топла. Пристигаш - заветен облак сред облаци. Отпускаш се на него и сте две части от едно. Утопичен бряг за умореното съзнание. Цял си. Цял си. Цял!
Разтрисаш се силно. Несъзнатото ти тяло подскача, удряш омекналата си глава в студен метал. Мирише на застояло и мръсно. Шумно, тясно е, блъскат те. Тъмно, противно и твърдо. Секунда и си буден. Последна спирка.
Слизаш.